Полегнала на хълбок,
нощта пак бавно си отива,
загърнала под мишка
песните в нощта.
Умората на тоз оркестър
тъй дълбоко,
дълго свирил,
рапсодия бохемска,
на две сърца!
С въздишка
легло заспива
завивки сбрало на кълба,
в сумрак
хладина надниква,
събрала спомени
за бъдеща мечта.
Отвънка лекичко
нощта си тръгва,
промъква се из нея
нова синева,
онази, де сърце
за любов милее,
разкършило душа
от избягалата самота!
Похлопва тишината,
с тупуркащи из утрини сърца,
и пуква на любов зората,
в утро нахлуващо,
под ръка с деня.

  Максим Велков