Непометена душа,
сбира някакви мечти!
От илюзии обладано
пак сърце тупти!
Този образ неизгаснал,
тихите онез слова,
факел от мене правят,
де пламти при всеки знак.
Спомени натрупани,
като планини висят!
Там реки от чувства
и лавини спомени,
върху душа летят!
Няма време,
дето да отмине,
дето да изтрие,
твоя образ от мечта,
тази,
де в душата се загнезди,
като жигосана дамга!
Толкоз време все опитвам,
от сърце да те отделя,
стържа,
режа,
мачкам,
а стремежа се разраства,
тебе да усещам
да прегръщам теб,
пак до моето,
да е твоето сърце!
Утрото на двама
пак да съберем!

Максим Велков