Душата плаче,
а трябва да мълча!
Сърце пътища разгражда,
въздух не достига, а летя.
Очите в облаци се взират,
обгърнали сърце,
душа пътека не усеща,
не вижда брод,
за самотните нозе!
Препъвам се в мечти,
а в реалността потъвам сам,
дорде сърцето търси,
крачката оназ,
де утрото да дам.
Облаци надвиснали,
посрещам без да знам,
дали с мечта разгонвайки ги, 
отново няма,
на пътека да съм сам!
През стъпкани градини,
сърце повдига смачкани мечти,
на страни останали години,
подреждат на живота,
водопад от миналите дни.

Максим Велков