Няма за какво
да си говорим,
а има ли за какво
да помълчим?
Покрай нас
времето изтекло,
в сърцата,
някак си да подредим?
Ветровете
дето вяха ни тогаз,
ще ли спомен
за любов да донесат,
или там, мечта за двама,
като пясък,
тръпнещи души,
в спомена ще стърже.
Песъчинките любов,
каменнен градеж
опитват да редят,
и отнесени
от вихъра надежди,
по души,
грапави следи творят.
Там ще скърца!
Там ще пили!
Там остатък от любов,
ще ври!
После,
в пукнатините,
на любов изсипана,
вятър само ще свисти!
Скърцащ,
стенещ,
будни ще държи души,
пак любов
сърце да прегърне,
пак да ражда
там мечти!

Максим Велков