Балкан от мъка се надига,
родната земя потъна в мрак,
душа с кръв сърце облива,
гневът крила разгъва,
над разорана справедливост,
над смазана мечта.
Покрай нас,
живот комай минава!
Там казват има
сбъднати мечти!
Тук на деспот,
сянка го покрива,
дорде под ботуш
рая мълчи!
В душа гневът набира
пагубни размери!
Мрак  пада над очи!
Сърце веч
с други мерки мери,
дали живот е ценност   
или за свобода
да се мре е по-добре.
И по площад,
щом ходенето не помага,
щом алчност заменила е
морал и дух,
за нормалност
средство едно остава,
пушка да върне
слънцето в деня! 

Максим Велков