Прашни улици в изстинал град
сенки лутат се по тротоарите 
с души в любов изпръскани
Там загубени във времето мечти,
търкат кожи в живот излъскани.
Зъби скърцат, пясъкът хрущи,
в спомена от дни отминали,
любовта там някъде кръжи,
после спъва се в плочките разбъркани,
на живот в беди.
Каменни стени, вятър хладен
пили костите до блясък,
там забравените по земята
загубени съдби спъват се
по ръбовете на мечти забравени.
Прашни улици загубени съдби
в спектакъл дето сам създаваш
пишеш ред и после друг редиш,
тръгва да се рони друг остатък.
Прашни улици на каменна съдба,
изпилила с него камък,
драскотините по нашите души,
прави спомена най- сладък.

Максим Велков