Мастилените пътища –
тези, по които се движат буквите,
са мъчни за преодоляване: пропадане, катерене, пушилки.
Необозначени завои – без видимост.
Гледаш към магическия югозапад,
но от писалката изтичат капки морска пяна.

Мъглите падат върху паважа и издигат елегични прегради
между твоя и моя хоризонт.
Стените на плача.
А куплетите, написани там, потъват в тишината на смога.

Пунктирите на снеговете маркират по прозорците
тесни редове. И твърдите перца на зимата скрибуцат
по стъклата.
Поезия – в бял стих. Само за сезона.

А когато почне да се приближава светлината,
думите – същински пилигрими,
тръгват на поклонение към нея, следвайки цветовете й.
И вечните трубадури - птиците, ги примамват.
За да чуем някоя любовна балада.

В лятото всяка клетка на буквата излъчва страст.
Горещите изречения пръскат по шевовете следобеда й.
А ако само духнеш едно във въздуха –
като птицата Феникс ще изгори,
После ще възкръсне от пепелта.
Цял изгрев ще стане.

И финал на стихотворение.