Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.05.2020 21:58 - Откровението и „синтезът” на Димитър Мангуров
Автор: bgmart Категория: Други   
Прочетен: 1487 Коментари: 1 Гласове:
-2

Последна промяна: 04.09.2020 00:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Димитър Мангуров е един от авторите с претенции за откривател на хипотезата, че Петър Дънов – Учителя е очакваният през 20 век Бодисатва Майтрея. Но за разлика от Филип Филипов и Преслав Павлов[1], които, имайки същите претенции[2], надлеждно ги формулират и в някаква степен аргументират в книгата си, в своята окултно-автобиографична книга „Пътят към Аза”[3] той разчита предимно на своето „дошло във Варна Откровение за неговата индивидуалност”[4] – получено „свише”. То е основният „аргумент” в нея, както и редица други подобни, на които ще се спрем по-късно.

До въпроса за това „откровение” Мангуров стига след обширна автобиографична интродукция, обемаща първата половина от неговата книга и разглеждаща избрани моменти от неговя живот в контекста на духовното му развитие, довело в крайна сметка до това „откровение”. Самото то е получено недълго след началото на заниманията му с антропософия през 1998 г. „под влиянието на един антропософ”. Решаващо значение има откритата през 2000 г. „Энциклопедия духовной науки” от Генадий Бондарев[5], за което се казва: „Когато научих за нея, силно пожелах да я имам и духовният свят моментално ми я осигури – при това на значително по-ниска цена, отколкото в Русия.” Това „осигуряване” е първата от поредицата намеси на „духовния свят”, за които ще стане въпрос по-нататък. Осигурената Енциклопедия стои в основата на необичайно бързото му – може да се каже, преждевременно антропософско развитие от „енциклопедичен” тип, както и до следното телефонно обаждане на споменатия антропософ[6], който казал:  - Я прочети главата за Буди и Бодхисатви! Това е последвано от момента на самото „откровение”:

„Когато стигнах до изречението: „И Бодхисатвата на 20. век не ще апелира към някои предвестници, които ще го прокламират като Майтрейя-Буда, а ще се уповава на силата на своето собствено слово и ще стои като човек сам в света”, аз вече знаех с абсолютна сигурност, че Беинса Дуно е този Бодхисатва и бъдещ Буда-Майтрейя! Откровението дойде от Христос в Аза чрез Духа на Истината.”

Азът, за който говори Мангуров, явно е неговият собствен Аз – приемникът на въпросното Откровение. Кой е Духът на Истината, изпратен от Христос и защо от Него, а не от Някой Друг, тук не се разбира. Без повече обяснения Мангуров преминава към описание на процеса на разгласяването и налагането на Откровението в публичното пространство, отнел години. Противоречието с розенкройцерския принцип подобно оповестяване да става поне сто години след смъртта на засегнатия човек[7], което, отнесено към случая с Петър Дънов, би трябвало да се случи не по-рано от 2044 г., Мангуров обяснява по следния начин: [Ние] живеем в „бързите” времена и принципите на духовно ръководство се промениха.[8] Беинса ясно посочи: „Днес еволюционният процес е съкратен. Всяко нещо, за реализирането на което в миналото се е изисквало хиляди години, сега може да се реализира в продължение на секунди, минути, часове – зависи от интензивността на мисълта”.

image
Димитър Мангуров

Така Мангуров като начало на своя глава пристъпва въпросния окултен закон, предвиден да предпази индивидуалности като Християн Розенкройц от излагане на определени окултни опасности и с измисления от него термин „бързите времена” оправдава преждевременната поява на „благата вест”.
Разгласяването й върви ръка за ръка с друга идея в тази книга, която поради своята ирационалност също може да бъде наречена „откровение”, или второ, „дошло във Варна” такова! Това е идеята за „синтез” между розенкройцерството (антропософията, Щайнер) и манихейството (учението на Бялото Братство, Дънов), извлечена на първо място от следното изказване на  Рудолф Щайнер:

"За да бъдат намерени истинските извори на Християнството, ние виждаме как действат съвместно потокът на Майтрейя-Буда и западният поток, който се е присъединил в началото на 13-ти век към Християн Розенкройц."[9]

Мангуров тълкува това така:

„Антропософията е розенкройцерството на 20 в. [...] другата – по-важната част на съвместния поток, наречена „манихейство”, оставаше обаче неразкрита.”

Тук трябва да кажем, че докато основания за търсене на връзка между розенкройцерството и антропософията наистина има и Рудолф Щайнер неведнъж е правил такава, въпросът за намиране на връзка на „потока на Майтрея-Буда” и „по-важната част на съвместния поток, наречена „манихейство””, стои другояче. Тя е само предположение на Димитър Мангуров, представено като негово разкритие! Без уговорка и никакви други обяснения той слага знак на равенство между двете, с което счита нещата за доказани и откъдето автоматично прави извода за наличието на съвместно действие от 13-ти век насам на манихейството и розенкройцерството.

Представена по този начин, връзката на манихейството с „потока на Майтрея-Буда” обаче е спорна, или най-малкото нееднозначна, защото Рудолф Щайнер не е говорил за такава. Въобще за потока на Майтрея той споменава само на това място в творчеството си и никога повече не се връща на него. Идеята си Мангуров обаче приема за даденост, но реално тя е хипотеза с характера на „откровение” – един вид второ такова, „дошло във Варна”. Подкрепено от първото, основното, в което се твърди, че Петър Дънов – Учителя е прероденият Майтрея, то налага извода, че неговият поток през 20 в. (както излиза, това е дъновизмът) е проявление или възобновяване на някогашното манихейство, а желаното взаимодействие с антропософията на Щайнер (розенкройцерството) Мангуров нарича „синтез”.

Така до появата на въпросния „синтез” се стига чрез наслагването на две „откровения”, по чиято логика излиза, че истинският вдъхновител на манихейството не е неговият основател Манес, е Майтрея-Дънов. Това е идея на Мангуров, която той подкрепя със следното разсъждение, което също има характер на „откровение”:

По косвен начин се досещаме, че [Майтрея] е действал през Манес във 2.-3. век и затова можа да основе Манихейството. Не случайно Манес нарича себе си „Параклет”, т.е. проявление на Светия Дух, а дванадесетте Бодхисатви представляват небесната „телесност” точно на Светия Дух, пламтящ над тяхната ложа.”

„Досещането” на Мангуров реално също има характер на „откровение” (трето), защото също като предните две не е подкрепено с никакви аргументи. От него излиза, че в 3 в. Манес е бил само инструмент на „всемогъщия” Майтрея, който го вдъхновява след като се е вселил в него (както винаги) на 30 - 35 годишна възраст. За случая обаче се знае друго! А именно, че Манес си има свой собствен извор на вдъхновение, който назад във времето стига до неговата предишна инкарнация, когато, според сведенята на Рудолф Щайнер, е бил прероден като описания в евангелието на Лука възкресен от Христос младеж от Наин:

„Възкресението на младежа от Наин съдържа самата тайна на налагащото се християнство. .... [това е] друг вид посвещение, настъпващо тогава, когато в съответната душа бъде вложен само първоначалния зародиш, така че той да изчака следващата инкарнация и чак тогава да израсте, превръщайки индивида в истински посветен. Точно такъв вид посвещение беше извършено с младежа от Наин.[10] .... Младежът от Наин в следващата си инкарнация беше Манес. ... Юношата от Наин стана велик пророк, потресаващ религиозен учител![11]

Това са описания на случая, дадени от Р. Щайнер. В следващия си живот младежът от Наин се преражда като Манес, но тогава за него не е известно някакво заместване на личността на 30 - 35 годишна възраст, каквато обикновено предизвиква Бодисатва Майтрея. Не са известни каквито и да било негови влияния, а с Манес се случва нещо съвсем различно и в голяма степен автентично – в следствие от въпросното посвещение в предния живот, в този, на 12 годишна възраст той получава ясновидски дар, с който вижда своя т.нар. Небесен близнак. По-късно, когато е на 24 години същият го подтиква към външна, обществена, мисионерска изява, което води до основаването на манихейството като първо християнско мистерийно движение, от което, според Р. Щайнер, произлиза целият по-късен християнски окултизъм.

Това показва, че изворът на вдъхновението на Манес не е Майтрея, както смята Димитър Мангуров, а произлизащият от посвещението му от Христос „Небесен близнак”, както и Светия Дух, с който той се оприличава. Но според Мангуров щом той е свързан със Светия Дух, значи трябва (непременно) да е свързан и с Майтрея, защото той принадлежи на неговата Ложа – все едно, че всяка изява на Светия Дух на всяка цена трябва става с посредничеството на някой от Бодисатвите. По  тази логика, Майтрея трябва да се е вселил в Манес и в следващата му инкарнация като Парсифал[12] в 9 в., когато става носител на Свещения Граал, както и в Петър Дънов в 20 в., поемайки изцяло контрола над манихейството или майтрейството – българското Бяло Братство! Което би трябвало да направи последното движение на Свещения Граал..

По този начин Мангуров извежда идеята си за необходимост от по-тесен съюз между Щайнер (розенкройцерството) и Беинса (манихейството) през 21 в., наречен „синтез в Аза на двата езотерични християнски импулса на 20. век”, „синтез между розенкройцерството и манихейството”, „единен поток с Бодхисатвата”, двата импулса” и пр. Никъде в книгата си обаче той не се аргументира последователно, а само го съобщава въз основата на трите си „откровения” покрай многобройните автобиографичните данни и събития, както и покрай многото други хаотично вмъкнати, действащи сугестивно предположения.

 

Псевдоновобогомилският импулс на Бялото Братство

 

Идентичността на манихейството с „потока на Майтрея” Мангуров се опитва да докаже и със сведението на Щайнер, че „само благодарение на това, че една такава духовност, каквато иска да тече през Антропософията се съедини с други духовни течения, Михаил ще намери онези импулси, които отново ще го съединят с Интелигентността – станала земна, която всъщност му принадлежи.” Тук той сякаш получава поредно „откровение”, което не си прави труда да аргументира, решавайки, че под „други духовни течения” непременно трябва да се има предвид манихейството. За съжаление обаче Рудолф Щайнер не е казал какво точно е имал предвид. Мангуров обаче разглежда това като „аргумент” за обосноваване на своя „синтез”, за какъвто служи и възклицанието му: „Нима самият той [Рудолф Щайнер] не е олицетворение на синтеза между розенкройцерството и манихейството с жертвата на Коледното Събрание от 1923 година?”

Това е свързано и с идеята на Мангуров за „два пътя – розенкройцерския и манихейския”[13], които днес трябва да оформят един „общ духовен поток”[14]. Той говори за едно „съвременно християнско розенкройцерско-манихейско  посвещение”[15], както и за  „кръстосване на манихейството и розенкройцерството[16]. Според него днес е налице общ „розенкройцерско-манихейския” поток, който се е зародил в 13 в., но се задоволява само с обявата му, без да може да го докаже. Той обаче практически не е възможен заради липсата на каквито и да било исторически и окултни данни по въпроса. Манихейството слиза от историческата сцена в 13 в., след като е насилствено отстранено от нея от специално създадената за целта католическа Инквизиция. Забележително е, че с нея е свързан Тома Аквински, който в следващия живот се преражда като Рудолф Щайнер. Повече от очевидно то е заместено от въздигащото се по същото време розенкройцерство, с което пък, от своя страна, по-късно е свързан Рудолф Щайнер. Но това не ни позволява така лесно да си го представим като „олицетворение на синтеза между розенкройцерството и манихейството с жертвата на Коледното Събрание от 1923 година”, за което говори Мангуров.[17]

Първият кълн на розенкройцерството е посвещението на Християн Розенкройц в средата на 13 в., а през 15-ти то е последвано от това на Манес. Според Рудолф Щайнер, в 1459 г. на непосочено от него с точност място в Азия на осемдесет и една годишна възраст той е издигнат в ранг „Рицар на Златния камък”, позволяващ му да се преражда „отново и отново в едно и също тяло” по подобие на повечето Учители на Мъдростта и Хармонията на Чувствата, в какъвто от този момент реално той се превръща.[18] По този начин двете посвещенчески течения, едното, от които е с ориенталски (арабски) корени, а другото – чисто християнското,  се „докосват” в неговата личност. С този акт мистерийната „щафета” преминава от едното в другото.

В пълна сила обаче розенкройцерството стъпва на историческата сцена едва в 17 в., който „се отличава с голямо влияние върху културата [и] това познание е в ръцете на розенкройцерското движение, което по начало е базирано на ориенталско познание...”[19] и особено в 18-ти, когато Християн Розенкройц се въплъщава като Граф сен Жармен. Това означава, че в периода 13 – 18 в. розенкройцерството едва бавно набира сили, през което време – явно неслучайно – липсват каквито и да било исторически и окултни знаци от манихейството. То явно липсва от историческата сцена, за което говори и сведението от 1321 г. (надяваме се да е автентично), цитирано от учен от БАН проф. д-р Ерика Лазарова, което гласи, че последният изгорен на клада катар в Южна Франция Белибасте е казал: „След 700 години лавърът отново ще се раззелени. [20]

Всичко това не позволява да смятаме, че от 13 в. насам между манихейството и розенкройцерството има каквото и да било съвместно действие, а напротив – те се разминават както времево, така и географски. Първото се разпространява предимно в европейския юг-югоизток (вкл. Азия и северна Африка), покривайки териториите на преминалия вече в упадък стар античен свят, плюс тези на също намиращите се в упадък Китай и Индия. В този смисъл то е движение „на упадъка”, докато другото е на възхода и затова възниква на местата на еволюиращия с времето нов евро-американски свят в контекста на Пета западноевропейска следатлантска културна епоха (1413 г.).[21] Задачата на последното е коренно различна в сравнение с манихейската – свързана с налагането на материализма като прогресивен за времето си елемент, чийто разцвет е през 1841 г. С това манихейството няма нищо общо – то има „инволюционни” задачи, свързани с избавянето на навлязлите в упадък южни области от Злото!

Забележително е, че с наближаването на разцвета на Петата епоха, също като манихеите, розенкройцерите се оттеглят от историческата сцена, или както казва Р. Щайнер, „в края на 18 в. и особено в началото на 19 в. [...] и последните розенкройцерски адепти се оттеглиха на Изток. Това беше ерата, в която хората трябваше да организират живота си според външното познание. Появи парният двигател, изследванията на клетъчната биология и т.н. Езотерическата мъдрост нямаше с какво да допринесе за тях и тези, които бяха достигнали най-високите върхове на тази мъдрост – най-високите степени, се оттеглиха на Изток.”[22]

„Оголена” от всякакви посвещенчески школи, човешката цивилизация посреща 20 в. И в неговата материалистична среда, без много, много обяснения, Димитър Мангуров вижда розенкройцерството и манихейството да се „кръстосват” в едно „съвременно християнско розенкройцерско-манихейско  посвещение”. За розенкройцерското посвещение обаче не се знае много – Р. Щайнер дава само бегли указания като подготовителните медитативни упражнения в неговите книги и лекции. Посветени в него не са известни! Още по-малко се знае за изчезналото преди 700 години манихейско посвещение, за чието течение Щайнер казва, че е „още по-важно” от розенкройцерското, което означава, че е различно от него, както и, че цели да го задмине[23]. Това показва различията между двете и невъзможността те да образуват едно цяло – както в миналото, така и днес.

Бъдещето на манихейското посвещение е съвсем неясно предвид това, което Рудолф Щайнер казва на своя любим „син” Еренфрид Пфайфер, а именно, че заради някои негови особености, то още дълго време трябва да остане в тайна:

„Това посвещение се състои в истинското разпознаване на функцията на злото – един манихейски принцип. Това посвещение трябва да остане на заден план за доста дълго време. Аз попитах д-р Щайнер за това и той каза: „До следващия век”, което означава, че Манес ще поеме духовното водачество на човечеството през следващия век. Повтарям, че това посвещение трябва все още да остане за доста дълго време на заден план... Така повратната точка, в която злото ще бъде преодоляно, лежи все още в бъдещето. Бих казал, че всичко, което преживяваме понастоящем – извинете ме за вулгарния израз – е фасулска работа в сравнение със злото, което се задава.”[24]

За Манес Щайнер казва също, че ще се прероди през 21 в., ако намери подходящо физическо тяло. Обикновената педагогика няма да му даде възможност за развитие. Тук може да помогне само Валдорфското възпитание. Ако се създадат необходимите предпоставки, той ще се яви като Учител на човечеството и ще поеме ръководството в областите на изкуството и религията. Той ще действа със силите на Мистериите на Граала и ще води хората към собствен избор между добро и зло!”[25] Специално изразът „до следващия век”, както и прогнозата, че едва през 21 в. Манес ще поеме духовното водачество на човечеството (ако я поеме) със силите на Мистериите, показва, че поне до края на 20-ти век негови изявени представители на земята не могат да бъдат търсени! Което, от своя страна, означава, че ако се приеме, че богомилството е едно от неговите средновековни проявления – каквато е общоприетата историческа и антропософска гледна точка – тогава Бялото Братство в България през отминалия век не може да бъде негово съвременно, повторно или „новобогомилско” такова – каквото мнение преобладава сред мнозина днес.[26] Логиката на нещата ни кара да очакваме, че възкръсналото богомилство (манихейството) ще се познае по специфичното – изключително трудно – мистерийно посвещение, за което Рудолф Щайнер е отказал да съобщи каквито и да било подробности! То явно върви в „комплект” с него така, както розенкройцерство върви в „комплект” със своето посвещение.

Мангуров е прав да разглежда тези две движения като основни в историята на християнските мистерии. Прав е и да свързва едното (манихейското) с източния мистериен поток, а другото – със западния, но не и да прави от тях едно общо цяло, свързвайки го с влиянията на преродения Майтрея-Дънов. Той също така  неоправдано отнася хипотетичния си „синтез” към очакваната от Рудолф Щайнер кулминация на антропософията в края на 20 в., наричайки я „предсказания от Беинса и Щайнер” „свещен импулс”. Според него по онова време „всички Учители на човечеството ще бъдат инкарнирани, за да се даде по думите на Щайнер оня „последния, ако мога да се изразя така, свещен импулс за по-нататъшното развитие на духовния живот на Земята”. Тук обаче, първо, трябва да кажем, че Рудолф Щайнер е отнасъл въпросната кулминация само към учителите на платоническия и аристотеличевия поток, но не и за „всички” Учители на земята. По неговите думи това дори не е задължително да стане, защото, за да могат те да се инкарнират преди края на 20 в. светската цивилизация не трябва да изпада в „абсолютен упадък”.[27] Но по мнението на повечето антропософски специалисти въпросната кулминация не се е осъществила. Второ, в числото на тези Учители определено не влизат оттеглилите се през 19 в. розенкройцери, както и оттеглилите се 600 години преди тях манихеи. Последните – т.нар. от Щайнер „българи” – са посветени в средновековните (манихейски) мистерии, сред които са и богомилите. Мангуров явно смята и тях за преродени в края на 20 в. във връзка с появата на неговия „синтез” или обединението на „Беинса и Щайнер”, когато „свещеният импулс” (на „синтеза”) се излъчил „първоначално, повече като „връх на Антропософията”, а по нататък – в самата си същност, като синтез в Аза на двата езотерични християнски импулса на 20. век.” По неговата логика това трябва да са хората от Бялото Братство, които обаче като цяло не се считат за манихеи, а за последователи на особения вид богомилство с родоначалник Боян Мага.

В същността си манихейството (богомилството) и розенкройцерството реално представляват сублимации на споменатите два светски потока – платонизма, който Р. Щайнер свързва с еретическите движения от първите векове на новата ера, и аристотелизма, който през 20. е повлиян от розенкройцерството. Последните две са светски течения – земни проекции на първите, които са окултни. От Средновековието насам особено второто е заето със задачата да се погрижи за развиващата се светска или външна култура, която кулминира в/чрез материализма в средата на 19 в. Нейното одухотворяване по-късно през 20 в. е пак тяхна задача, но този път с помощта на розенкройцерското – окултният му аналог.

Другият поток – манихейството, което има общо с платонизма, не се реализира през 20 в. на земята. В книгата си, макар да го счита за проявено, Мангуров избягва да го идентифицира с Бялото Братство, защото счита структурите му за ретроградни.[28] Той го нарича „импулса на Беинса” и възлага надежди на абстрактния му свръхсетивен съюз с антропософията. От първото – също абстрактно – той иска да извлече чувствата на сърцето (сякаш антропософията няма такива), а от второто – разсъдъчността, сякаш хората в Братството са безрасъдъчни. Това е абстрактен начин на мислене, което води до не по-малко абстрактното, измислено от него живеене на Синтеза в Христа”, „дело по поднасяне на най-високия идеал”, свещен победоносен духовен импулс, чието реализиране в човешкия Аз е тестът за тръгване по пътя на ученичеството в съвременните условия водещ към „Михаил, Христос, Отец”, „стартирането на обещания импулс [...] излъчен в предсказания момент”. Той сякаш основава нова школа за мистерийно посвещение, в която „когато Духът дойде в повече, душата не издържа, но пък астралното тяло поема благодатта и постепенно се превръща в „тяло на вярата”, т.е. в Дух-Себе, което е и смисъла на практикувания синтез.”

Сякаш лично познавайки Христос, Димитър Мангуров говори и от негово име, бидейки сигурен, че „единствено синтезът на двата езотерични Християнски импулса в 20 век ще разведри лицето на Спасителя и ще отвори пътя към бъдещата общочовешка култура, изградена около Него”. Тази „сигурност” обаче безпокои особено със създаваното погрешното впечатление за някакво ново начало на антропософията след неуспешната й кулминация в края на 20 в., както и с някакво ново такова на Бялото Братство с помощта на розенкройцерско-манихейското посвещение (на псевдобогомила Боян Мага?). Със своята изкуствена,  чисто умозрителна природа този „синтез” обаче не може да се бъде спасителен нито за едното, нито за другото! Платонизма и аристотелизма, както и манихейството и розенкройцерството, действат последователно на земята и никога съвместно! Съвместното действие на първите две в началото на 20 в. бе очаквано от Щайнер, но по неговите думи не бе реализирано. По нищо не личи то да е станало и в неговия край в условията на ширещия се материализъм и неуспялата кулминация на световната антропософия – нереализирана също и в мистериен план.


Бележки:

[1] Виж „Учението за Ложата на Бодхисатвите и Бодхисатвата в 20 век” – първа глава от книгата „Бодхисатвата в 20 век”, Издателско ателие Аб, София, 2007

[2] Темата е засегната и в програмата „Изгревът” с редактор д-р Вергилий Кръстев (Библиотека „Житен клас”, София, 1993-2020), където от него, както и в редица от приведените от него спомени, Пътър Дънов – Учителя е обявен за Световен учител (Майтрея)

[3] Изд. Хелиопол, София, 2009

[4] Този и всички следващи цитати са от книгата на Д. Мангуров

[5] Руски антропософ и учен, известен със своето свободомислие

[6] Вероятно става въпрос за Петър Райчев от Стара Загора – периферен фактор в старата старозагорска антропософска група, взел участие в нейното разцепление в края на 20 в. Известен с противоречивата слава на екстрасенс в ущърб на престижа на прохождащата по онова време българска антропософска медицина, както и с получаването на „откровения”, подобни на Мангуровите. Позитивният му принос към българската антропософия е помощта му в създаването на антропософска електронна библиотека

[7] Тук той е автоматично приложен към случая с Бодисатва Майтрея, докато всъщност неговото сигурно приложение е само към инкарнациите на Християн Розенкройц, за които е говорил Рудолф Щайнер  

[8] Какво точно е това ръководство и как знае за него, Мангуров не казва

[9] Малко по-нататък в същата лекция Р. Щайнер допълва: „Около три хиляди години след нашето време този Бодисатва ще стане Майтрея-Буда. И въздействията му от духовния свят ще се вливат в човешките сърца магически като морална сила. Така съвместно действуват течението на Майтрея-Буда и западното течение, което е свързано с Кристиян Розенкройц.”

[10] Рудолф Щайнер, Събр. Съч. 114

[11] Рудолф Щайнер, Събр Съч. 264

[12]Манес, Мани (216-277) ... след това той се ражда като Парсифал, синът на Херцелайда." Р.Щайнер, Събр. Съч. 264

[13] Към това Мангуров допълва: „По вътрешната си природа те са много близки и могат да бъдат сравнени с двете „змии”, издигащи се около „жезъла на Меркурий”. Всички основни елементи на единия могат да бъдат намерени в другия и обратно. Тяхната разлика се състои по-скоро в различните вътрешни акценти, а също и в изходната им точка

[14] За това Р. Щайнер казва още: „Вече посочихме, че след основаването си през 13. век от Християн Розенкройц, розенкройцерството върви в единен поток с Бодхисатвата... след 13. век съществува общ духовен поток”

[15] Точните думи са: „Да, в съвременното християнско розенкройцерско-манихейско  посвещение единствената опора е Азът и Христовата Сила в него.

[16] Точните думи са: „Ако древното посвещение можем да наречем „Отец”, а християнското – „Син”, то „кръстосването” на манихейството и розенкройцерството във волята е посвещението от „Светия Дух”.”

[17] Тази теза е взаимствана от руския антропософ С. Прокофиев, който импровизира по въпроса за „манихейската” саможертва на Щайнер в книгата си “Окултното значение на прошката в светлината на Антропософията

[18] За този ранг Eques lapidis aurei Рудолф Щайнер говори в лекцията си от 22.05.1907. (Събр. Съч. 99). „Възвишената индивидуалност, която живя на физическия план в личността на Християн Розенкройц, казва още той, действаше като водач и учител на розенкройцерския поток отново и отново в едно и също тяло, както се казва в окултизма. Значението на израза „отново и отново в едно и също тяло“ ще бъде обяснено, когато започнем да говорим за съдбата на човека след смъртта.” Това опровергава друго от известните „откровения” на Димитър Мангуров, а именно, че през 20 в. Християн Розенкройц се преражда като сестрата на художника Борис Георгиев – Катя. Подобно женско прераждане не е възможно предвид практически безсмъртното мъжко тяло, с което той разполага, докато въпросната Катя умира от туберколоза на млади години.

[19] Събр. Съч. 89, лекция от 26 май 1904

[20] Виж доклада „Дуалистичното християнство като живяна етика” от Националната конференция „България в световната история и цивилизации – дух и култура“, Варна, 2014

[21] Според Щайнер „... четвъртият Учител, Христиан Розенкройц, основа Ордена на розенкройцерите. Различното, интелектуално образование на Запад изискваше различен вид обучение.” Езотеричен урок от 10 или 11 ноември 1905, Мюнхен

[22] Събр. Съч. 89, лекция от 26 май 1904

[23] Рудолф Щайнер, Събр.  Съч. 93, лекция от 11.11.1904

[24]  Ehrenfried Pfeiffer, Notes and Lectures, Compendium I, лекция от 23.10.1960

[25] Р. Щайнер, Събр. Съч. 264. В лекцията си от 24.10.1946. (виж бел. 24) Пфайфер казва също, че, според Щайнер в бъдещата си инкарнация Манес ще се нуждае от условията на Троичния социален ред. Това условие днес е неизпълнено 

[26] Според една теза, споделяна от Бялото братство днес, както и от Димитър Мангуров, основател на богомилството е братът на цар Симеон Велики Боян Мага. Това е литературна идея (мистификация) на романиста Николай Райнов. Тогава, ако е последователен в мислите си, Мангуров не би трябвало да свързва богомилството с манихейството, инспирирано от Майтрея 

[27]Ако цивилизацията не изпадне в абсолютен упадък преди края на 20 век, платониците от Шартр и аристотелиците, които ще се появят по-късно, трябва да работят заедно. Онова, което днес свети като през едни малки пролуки, за в бъдеще трябва да стане едно цяло чрез връзката ръководителите от Шартр и водещите духове на схоластиката (аристотелиците), когато в края на 20 век се установи духовното възраждане, издигащо интелектуализма към духа. Но за да се случи това, хората не трябва да проиграват шансовете си. Всичко днес зависи от свободната воля на хората и от това, дали двете групи ще са в състояние да слязат, за да може културата през 20 век отново да се одухотвори." Р. Щ. Лекция от 18.7.1924

[28] Той също така разглежда паневритмията и евритмията като проявления на манихейството и съответно на атропософското розенкройцерство. Преимущество отдава на първата, която по препоръката на Петър Дънов трябвало да се реализира в Германия




Гласувай:
1



1. apostapostoloff - Дънов е основател на малка и
01.06.2020 06:14
незначителна секта. И толкоз.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bgmart
Категория: Други
Прочетен: 93932
Постинги: 59
Коментари: 19
Гласове: 48
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031